Дворец Евксиноград

Само на 8 километра северно от Варна, край брега на морето, се намира първата и най-старата извънградска резиденция на българските владетели от последното българско царство. Това е прочутият Евксиноград, известен с великолепните си градини, паметник на парковото изкуство от световна величина. Дворецът е недвижима културна ценност от национално значение.

Целият  "Евксиноград" се разпростира върху близо 900 декара земя, собственост на българската държава, и включва освен основната постройка на двореца, още оранжерии за редки растителни видове и живи цветя, френска градина и английски парк, винарска изба с ново засадени лозя, спортен комплекс, няколко ваканционни вили, бившата резиденция на държавния глава, хотелска и административна част с ресторант, както и няколко постройки, където в миналото са се помещавали царската прислуга и конюшнята.

Исторически бележки

След Освобождението на България през 1878 година Великото народно събрание избира първия български княз - Александър І Батенберг. Владетелят на младата държава няма нито княжески дворец, нито резиденция. На 16 март 1882 година във Варна той получава като подарък от Гръцката митрополия малкия манастир "Св. Димитър'', построен през 1821 година, и прилежащите му имоти - лозя, скалисти и каменисти брегове. Впоследствие манастирът бил превърнат (по времето на княз Фердинанд) в малка резиденция. В близост до нея бил и манастирът „Св. св. Константин и Елена“. По-късно, княз Александър разширил имота до съвременната му площ от 80 хектара (0.80 км2).

Най-напред е построен дворецът, като постепенно около него се изгражда паркът. За близо половин век някогашният недружелюбен и каменист бряг се превръща от "грозно патенце" в "прекрасен лебед". Той става любимо място за почивка и морски бани на княза. Хората го наричат "Сандрово", по името Сандро, с което Александър І е известен сред близките си. Князът пристигал с файтон от Варна, ескортиран от лична охрана гвардейци. С крайморския княжески дворец са свързани важни събития около обявяването на Съединението. Именно тук на 6 септември 1885 княз Александър І, който пристигнал седмица по-рано на почивка, подписва Указа за Съединението на Княжество България с Източна Румелия.

След абдикирането на княза, българската държава откупува имението. Следващият владетел, който допринася за развитието на градините и двореца е Фердинанд. Когато Фердинанд идва в България, взима резиденцията под наем от държавата, разширява и облагородява стопанството, и тогава на 27 юли 1893 по желание на съпругата му, княгиня Мария-Луиза, името е променено от "Сандрово" на "Евксиноград". С указ от 1893 година той преименува резиденцията, като името е вдъхновено от древногръцкото име на Черно море - Понтос Евксинос, което ще рече "гостоприемно море". Тоест преводът на Евксиноград може да бъде както гостоприемен град, така и град на Черно море.

Първоначалният проект за главната сграда на двореца „Евксиноград” е изготвен от австрийския архитект Виктор Румпелмайер във френски шато-стил „Луи XIII“ (фугирана тухлена зидария, висок мансарден покрив с медна обшивка и часовника кула). Сградата е довършена през 1893 год. и се възприема като един от най-изящните примери на архитектурата в България след Освобождението.

Строителство на двореца Сандрово

  С одобрен още през февруари от Министерския съвет банков заем от 500 000 френски франка, на 15 август 1882 г. тържествено е положен основният камък на летния дворец "Сандрово". Освещаването се извършва от трима Високопреосвещени митрополити: Симеон Варненско-Преславски, Григорий Доростоло-Червенски и Натанаил Охридски и Пловдивски. Датата съвпада с един от 12-те големи християнски празници - Успение на Пресвета Богородица, денят, в който Божията майка се възвисява в небето.

 Друг фактор за датат е новостроящия се катедрален храм във Варна със същото име и в последствие денят е избран и за празник на града. Първоначалният проект за главната сграда на двореца "Сандрово" е изготвен от австрийския архитект Виктор Румпелмайер във френски шато-стил „Луи XIII“  характеризиращ се с фугирана тухлена зидария, висок мансарден покрив с медна обшивка и часовникова кула.

 Румпелмайер е роден през 1830 в град Пресбург (днес Братислава, Словакия). Сред неговите проекти са няколко двореца, британското и германското посолство във Виена, португалският павилион на Световното изложение в Париж и други. Той преустройва и замъка Фещетич в Кестей, Унгария. Непосредствено след Освобождението Виктор Румпелмайер реализира и няколко проекта в България. Освен "Сандрово" той прави и първото преустройство на Княжеския дворец в София, днес Национална художествена галерия.

 От записки в „Български дневник” на Константин Иречек  научаваме, че заедно с двореца е започнат и градежа на Щала. През март 1884 година Княза искал да получи заем от два милиона”, за да „довършел ... конюшната” и Варненския дворец „като собствен имот”. Но това явно не му се е отдало и силните съмнения които по този повод изказва Иречек се оправдали.
 Същевременно през същата година пак Иречек ще запише в дневника си, че този етап от градежа е вече напълно готов, т.е., че е завършен грубия строеж.

  Манастирът "Св. Димитър"  по време на строителството на двореца  е използван за временна лятна резиденция от Княз Александър Батенберг. Той разширил имота до съвременната му площ от 80 хектара (0.80 км2).
 След абдикацията на княза на 26 август 1886, държавата откупила от него имота за тогавашните 1,400 000 златни лева. Това се осъществява с указ 141 на регентите от 6 Септември 1886 година, въз основа на Закона за обръщане в държавна собственост на частните имоти на Княз Александър Батенберг. Закона е приет от петата извънредна сесия на 4-то обикновено народно събрание през 1886 г.

 На 7 юли 1887 година на престола се възкача Княз Фердинанд I, който  занимавайки се с ботаника и орнитология, оценява възможността да си създаде крайморска ботаническа градина.

 Когато на 21 май 1888 година за да организира работата по ремонта на манастира тук за първи път пристига неговия шамбелан Робер дьо Бурбулон (1861 – 1932), той ще запише в дневника си: „Дворецът „Сандрово” е всъщност голяма и дълга вила с кула от розови камъни и тухли в модернизиран стил Луи ХІІІ, която напомня малко сградите в Трувил” (морския курорт Трувил-сюр-Мер) и ще добави, че „в момента едва очертаните  градини са обрасли със сини тръни”. Малко по-късно в бележките си заключава, че за привършването на работите по двореца, който „е недовършен и необитаем”, биха били „необходими много пари”.   
 Затова първата работа с която се захваща шамбелана, като по-лесно реализуема, е да приключи започнатата „и недовършена” още от Батемберг реконструкция на манастира „Св. Димитър” за резидентални нужди. Тази дейност ще се проточи обаче още доста дълго. В 1890 година успял само да „потегне манастирчето и да го направи обитаемо”, но окончателно изглежда нещата са били привършени през септември 1895 година под ръководството на арх. Теобалд Леерс, когато след като вероятно още в 1892 – 1893 година имало частични интериорни работи от английската фирма Мейпълс, те се довършили от „тапицера от Майнц” Бамбе. Той, твърди графа, бил добавил към „английския комфорт” един „собствен отпечатък”, който аристократа считал, че представлява „селски Ренесанс”. Така била окончателно оформена резиденцията „Св. Димитър”, която впоследствие започнали да наричат „Тунела” вероятно заради входния проход между жилищните корпуси, след който следвала богата озеленена лека тунелообразна конструкция.

 Възможно е Леерс да има някакво участие в интериорните работи още от периода 1892 – 1895 година. За съжаление през 1948 година управляващите комунисти ще разрушат манастира заедно с черквата му от 1821 година, съхраняваща изключително ценни икони, прибрани днес в Църковния музей в София.

 Паралелно с първоначалната реконструкция, продължили работите и по довършването на главното дворцово здание. Изглежда те са започнати на допълнително проектно ниво още през 1888 година, но реално изграждането датира от  следващата година, или поне не по-късно от пролетта на 1890 година, защото тогава, на 15 септември шамбелана ще отбележи: „Иначе строежа напредва. Дворецът е пълен с работници и на скалата копаят, разорават, поставят тръби, дълбаят канали...”
Вижда се, че строежите не са били само по довършването на сградата, но и по създаването на парка заедна с поливна система.

 След смърта на Румпелмайер, абдикацията на Батенберг и възкачането на Фердинанд с работата по сградата е бил натоварен арх. Якоб (Херман) Хайнрих Майер (Майербер, 1856 – 1930), който през 1888 година когато идва в София работи по интериорите на Княжеския  дворец заедно с архитектите Антонин Вацлав Коларж (1841 – 1905) и Теобалд Леерс. Последният вече като главен архитект на Варна, през 1893 година  със заповед е бил оторизиран от общината да контролира извършването на последните интериорни работи, финансирани от княгиня Клементина Бурбон-Орлеанска (1817 – 1907), майката на Княза и дъщеря на последния френски крал Луи-Филип. Леерс обаче е осъществявал тази дейност още през преходната година, когато прави скици и частични проекти за кухненското оборудване към описи на граф дьо Бурболон за подвижното обзавеждане на двореца и на кухнята в спомагателния му корпус (дн. телефонната централа).От същата година датира и негова скица на двореца с околното парково пространство,на която в червено е нанесен един вероятно  собственоръчно проектиран павилион, предназначен както се вижда от надписа за музикални изпълнения (Pavillon d’Muzique) . Ситуиран е в близост до входа към служебната стълба свързваща кухнята с трапезарията.На няколко архивни снимки от края на XIX век се вижда че е бил построен и че е имал кръгла форма с шатровидно покритие.

 Счита се, че при  осъществяването на строителните работи е участвал и  младия тогава архитект Никола Лазаров (1870 – 1942). Това обаче едва ли е така, тъй като той се завръща в България след дипломирането си едва в 1893 година, когато работите са били почти завършени. Тук е назначен в София за „архитект по поддържането и поправките на правителствените здания в Княжеството” и вероятно в тази си длъжност единствено е осъществявал инспекторски контрол. Неговото присъствие във Варна по това време се доказва косвено от факта, че през 1893 година той е проектирал в града къщата на Тодор Атанасов (1893 – 1894). В дневника си обаче граф дьо Бурболон отбелязва, че на 28 август  1893 година, интериорите на двореца са напълно готови, включително с „тяхното мебелиране”, което му е било „поверено” от Фердинанд. Пак от неговите бележки, както  и по датираните скици на Леерс узнаваме, че планирането на  „мебелирането” се е осъществило основно през 1892 година когато Лазаров е още студент в Париж.Запазена е и преписка свързана с тези довършителни работи от 1892 и 1893 година.
Следователно проектирането на довършителните работи по двореца е било дело на арх. Майер, а реализациите са били ръководени от граф дьо Бурболон, съставил  интериорните описи и при наличието на окончателен технически надзор от страна на арх. Леерс от община Варна и явно и на арх. Лазаров от страна на държавата. Възможно е обаче Лазаров да има нещо общо с доизграждането на други сгради от дворцовия комплекс . Леерс пък според запазения чертеж, е проектант на първия корпус на винарската изба, а от един рапорт до дворцовия маршал граф де Форес, става ясно, че е довършил през 1894 – 1895 година и реконструкцията на манастира.Сходството във фасадите на първата дворцова оранжерия датираща от около 1890 година (днес Висока палмова), с проектната на първоначалната Винарска изба,предполага възможността и първата да е дело на арх.Леерс.

 По-късно в 1906 година нова реконструкция по манастирските корпуси осъществява и арх. Георги Фингов (1874 – 1944),кайто преди това е създал летните княжески резиденции в Боровец (1904),Ловната къща”Царска Бистрица”(1905) ,единият от павилионите в Кричим (1905) ,вилата във „Врана” (1906).

 Интересно е и дали някакво участие в изработването на гипсовите орнаменти няма скулптора Андреас Грайс (1843 – 1925), който от около 1888 година е придворен декоратор и работи по интериорите на Княжеския дворец в София заедно с арх.Коларж и арх.Майер. Златните орнаментации и оцветяванията например върху гипсовите елементи от Музикалния салон се осъществяват от френския художник Антоан Барбие,който преди това от 1888 година започва да работи по стенописните декорации на Княжеския дворец в София ,а впоследствие рисува и в Евксиноград.

 Както отбелязва дьо Бурболон в дневника си на 28 август 1893 година: „От три седмици сме в Сандрово... С леко съжаление казахме сбогом на малкия манастир „Св. Димитър” и за първи път обитаваме големия дворец... стаите са съвсем скромно обзаведени, английските мебели са отлични...”.    
Един месец преди това по предложение на княгиня Мария-Луиза, резиденцията с княжески указ е преименувана от Сандрово на Евксиноград, т.е. Замъкът (староб. град = замък) на пойнтос Евксейнос (Гостоприемно море, дн. Черно Море).

   Първият етаж е зает от просторен хол, свързан с приемни зали, музикален салон, трапезария, кабинет и работни помещения. На втория етаж са разположени царските спални и стаите за гости.

  Под главната тераса на двореца е вграден централния фронтон от покрива на френския замък Сент Клу (от френски - Château de Saint-Cloud) (XVIII век). Той изобразява френския кралски герб и бил пренесен във вагон на „Ориент-експрес“ камък по къмък през 1891 година. Сент Клу е бил разрушен през 1870 година по време на Френско-Пруската война. Замъка е бил емоционално свързан със семейството на Фердинанд I след като там на 20 Април 1843 е била сватбата на родителите му (Аугуст фон Сакс-Кобург-Гота и Клементина Бурбон-Орлеанска) и това е бил мотива да спаси част от него.

  През 1893  година при двореца е построена и една от първите електрически централи в България.
 През летните месеци тук се пренасят значителна част от държавните проблеми и дворцови интриги. Сред събитията, които ще останат в националната ни история са посрещането на ген. Скобелев, подписването на новия избирателен закон през 1883 г. и посрещането на новината за Съединението на Княжество България с Източна Румелия.

  Други забележителности са оранжерии с над 310 вида растения и царската конюшня „Щала“ (от немски - Stall).

 През 1906 г. едновременно с изграждането на Варненското пристанище е изградено и пристанището при двореца “Евксиноград” и е укрепен скатът на нос Сованлък.

 През 1928 г. е издигнат фарът, светещ с постоянна червена светлина.

 Слънчевият часовник пък е подарък на цар Фердинанд от кралица Виктория в знак на благодарност за спасяването на английски кораби във Варненския залив.

 Втората съпруга на цар Фердинанд - царица Елеонора много обичала мястото и прекарвала тук по цяло лято след 1908. Тя починала именно в Евксиноград на 12 септември 1917 г.

Телефонна централа

В ансамбъла от исторически сгради и съоръжения на Евксиноград често пъти с по-особено внимание се отбелязват още няколко.

 На първо място трябва да се посочи корпусът на днешната т.нар. Телефонна централа, който се счита, че е издигнат едновременно с двореца. И това е несъмнено, защото го виждаме още върху снимки от 1891 и 1893 година, независимо че никъде не открито да се споменава в текстове от това време. Присъства в скици на арх. Леерс от 1892 година и по-късно в  геодезическото заснемане от около 1903 година послужило за проекта на порта. 

  Фасадната му разработка, която е идентична с тази на Щала подсказва, че най-вероятно градежа е започнат едновременно с двореца още около 1882 - 1884 година, с проект също на арх. Румпелмайер.

 Това е всъщност помощна двуетажна сграда предназначена за кухня и  отначало вероятно и за казарма на гвардейците от княжеската охрана и затова е ситуирана в близост до входа. Впоследствие обаче  още през 1892 година в източния край на дворцовата територия ще се издигнат отделни постройки за охраната-казарма и конюшня и тогава освободената площ в помощната постройка,ще се преустроят като жилище на управителя на резиденцията.

 Единия от входовете на тази постройка водещ към  кухнята, е бил свързан чрез открита галерия със служебните стълби на сервитьорския офис на княжеската трапезария на втория етаж ,както и надолу с избите в сутерена. Тази връзка я виждаме показана още от скица на арх. Леерс от 1892 година, с която той разработва оборудването на кухнята. Виждаме я и в парковия план на Андре,а в далечен план на снимка от 1912 – 1913 година запечатала посрещането на руския адмирал Михаил Николаевич.